"Трите метли"

Веднага щом видях "Трите метли", надеждата, че остана жива след всичкия този път, който извървях пеша, се върна. Още щом влязох, се запътих към най-близката маса и се отпуснах на стола. Как можах да се вържа на акъла на другите и да обикалям цял Хогсмийд? Даже и аз не можех да си отговоря. Но сега това бе най-малката ми грижа. Трябваше да си взема нещо за пиене, преди да пресъхна. Затова събрах сетни сили и се запътих към собственичката- мадам Розмерта.
- Едно капучино. - казах студено и бръкнах в чантата си, за да извадя галеоните си. След няколко минути, жената се усмихна топло и ми подаде чашата.
- Капучиното струва 5 галеона. - с тези думи отново се усмихна. Мразех, някой постоянно да ми се хили насреща, но събрах сили за една изкуствена усмивка и й подадох сумата. Бързо взех чашата и отново се настаних на стола си. След този тежък ден, едно капучино щеше да ми дойде добре.

Вдигнах поглед и погледнах жената до мен. Беше висока, стройна, с изискани дрехи и скъп пърфюм, който бързо се разнесе навсякъде. Ясно беше, че беше или с висока длъжност, или някоя аристократка.
- Разбира се, сядайте. - отговорих и отново извърнах поглед към чашата. Попринцип не беше в мой стил да бъда любезна, но забелязах, че жената е на около 20, което означава, че трябва да бъда учтива, освен ако не искам неприятности. А и тя ми струваше позната. Не си спомнях да съм я срещала някъде. Може би съм я виждала на снимки? Въпросите изкачаха един по един в главата ми, в опит да съ варна назад и да си спомня. Но напразно. Тогава реших, че е крайно време да кажа нещо.
- Извенете, ако прозвучи грубо, но виждали ли сме се преди? Изглеждате ми много позната, а нямам спомен за наша среща. - попитах и повдигнах поглед към жената. Огледах лицето й - бяла порцеланова кожа, дълга начупена коса, сини очи, плътни устни... Определено привличаше хорското внимание. Това си личеше и по другите хора, който постоянно хвърляха погледи към нашата маса и си шушнеха нещо. Хвърлих един от мойте убийствени погледи тип "Какво зяпате?", който отново свърши работа. След като се уверих, че вече няма нахалници, които да следят всяко движение, което става около жената, се обърнах към нея с очакване на отговор.

Трябваше да призная, че жената имаше изключителни маниери и се държеше на ниво. Тя беше точно такава, каквато аз винаги съм се опитвала да бъда - дама, която знае как да се държи в всякакви ситуации и не търпи безобразие. В съзнанието ми блавно изплуваха накъсани части от спомени, които вързвах с госпожица Фокс. Спомних си няколко нейни посещения в къщата ни. Може да се каже, че тя беше една от малкото хора, които не зарязаха майка ми, след като баща ми ни остави. В този период от живота ни,малко хора останаха до нас и ни подкрепяха.
- Благодаря ви за милите думи, госожице Фокс. - казах най-накрая аз. - Колкото до въпроса ви, уча в училище Бобатон, дом Франсис. Там наистина е страхотно. За жалост след атаките трябваше да ни преместят при "красавиците" от дом Делакор. - след последните си думи извъртях очи. Не, че мразех момичетата от този дом, но просто не ми бяха особено симпатични. Особено след като бях от "домът на бунтарките". След минута се осъзнах и погледнах отново към жената. В този момент поведението ми вероятно е направило изключително лошо впечатление.
- Извенете ме, може би реякцията ми не беше съвсем уместна.- извиних се аз и побързах да сменя темата. - Ами вие как сте, госпожице? Майка ми със сигурност би се зарадвала да чуе новини от вас. Все още сме ви благодарни за подкрепата, която ни дадохте.

Усмихнах се леко и отпих от капучиното си. Бях толкова отнесена в разговора, че дори не съм забелязала кога напитката ми е изтинала.
- Благодаря за поканата. Обещавам ви, че винаги когато имам време, ще идвам при вас, за да ви видя. А, колкото до войната, не се притеснявайте не сте ми напълнили главата с глупости. Всички ученици знаем какво е положението, макар че се правим на недоразбрали. - казах и последва кратко мълчание. Замислих над думите на госпожица Фокс, положението наистина щеше да се влошава. И унищожаването на Дурмщранг бе само началото. Бързо изкарах тези мисли от главата си, все пак това и не беше моя работа. След минута отново наруших тихата обстановка.
- Честито за поста ви! Сигурно да ръководиш "Свети Мънго" е отговорна задача. - засмях се аз и погледнах през прозореца. Въпреки, че вече беше започнало да се стъмва, търговците все още стояха навън в опит да продадат нещо и да изкарат още пари. Извърнах глава и отново отпих от чашата си.
- Ще ми позволите ли, да ви задам и още един въпрос? Защо хората тук ви гледат така странно и винаги си шушнат нещо? - попитах тихо аз, като отново огледах хората около нас. Надявах се въпросът ми да не е прозвучал твърде нахално.