Добре дошли на мястото където, ако не вярвате в магията, то ние ще ви накараме да повярвате. Вече нищо няма да е такова каквото изглежда, защото ще приемeтe факта, че приказките са реалност и тук въображението е без финална права.
Разпределение
3 posters
Страница 1 от 1
Разпределение
Джейн Харис Пон Юли 18, 2011 11:03 am
Дойде този наистина важен момент. Вече сте приет/а в едно от магическите училища, имате създаден и одобрен и трябва да се разпределите. Не, в този форум няма да ви даваме скучни тестове, а нещо далеч по-интересно. Писане на РП.
Важно: постът се пуска в тази темаили ми се изпраща по ЛС!
Тема
Трябва да напишете РП поне 10 реда. Представете си, че сте нов/а в училището. И влизате в една стая. Тя е тъмна, няма нищо в нея, няма прозорци, осветление. Само четири стени и мрак. И тогава от нищото се появява една възрастна старица, която изглежда напълно безпомощна, но всъщност е могъща магьосница. И ви кара да си представите нещо. Независимо дали е спомен, мечта, сън или просто нещо, което ви кара да изпитате някакви емоции. Вие си го представяте, напишете какво е то. И тази възрастна жена ви пренася в това място. След като всичко свърши, щастливо или не, тя ви измъква и ви задава въпроси. Ето ги и тях:
"Защо си представи точно това?"
"С какво е свързано?"
"Какви емоции изпита?"
След като отговорите на въпросите, тя изчезва. И вие излизате от стаята.
Ако не сте разбрали нещо, пишете на мен или на Наташа на ЛС!
Важно: постът се пуска в тази темаили ми се изпраща по ЛС!
Тема
Трябва да напишете РП поне 10 реда. Представете си, че сте нов/а в училището. И влизате в една стая. Тя е тъмна, няма нищо в нея, няма прозорци, осветление. Само четири стени и мрак. И тогава от нищото се появява една възрастна старица, която изглежда напълно безпомощна, но всъщност е могъща магьосница. И ви кара да си представите нещо. Независимо дали е спомен, мечта, сън или просто нещо, което ви кара да изпитате някакви емоции. Вие си го представяте, напишете какво е то. И тази възрастна жена ви пренася в това място. След като всичко свърши, щастливо или не, тя ви измъква и ви задава въпроси. Ето ги и тях:
"Защо си представи точно това?"
"С какво е свързано?"
"Какви емоции изпита?"
След като отговорите на въпросите, тя изчезва. И вие излизате от стаята.
Ако не сте разбрали нещо, пишете на мен или на Наташа на ЛС!
Джейн Харис- the dark princess.
- Име на героя : Джейн Харис
Длъжност : Директор на Хогуортс, преподавател по ЗСЧИ и Астрономия, ръководител на дом Слидерин
Брой мнения : 94
Join date : 14.07.2011 -
Re: Разпределение
Сара Евънс Пон Юли 18, 2011 7:14 pm
Мъгла. Мрак. Тишина. Нищета. После идва страх. Тъга. Паника. Нищета.
Първи ден и да се набуташ в напълно непозната стая, това сякаш можеше да се случи само на русокосата, която теглена от едно внезапно чувство, глас или каквото беше там, се отдели от групата на първокурсниците и пое сама по непознат коридор. Не, че тук нещо й бе познато, но точно този коридор изглеждаше доста притеснително и дори някак зловещо.
- Ела. - прошепна отново същия глас и теглещото чувство я повлече сякаш беше кораб носен от бурното вълнение. Не искаше да отива и въпреки това го направи, а Гласът я отведе до врата.
Нямаше представа къде се намира. Вратата проскърца докато я отваряше, а щом Саси се озова вътре изведнъж просто се затръшна зад нея, сякаш за да й каже, че не е бивало да влиза тук, че е сама, че може би дори е в опасност.
Момичето пое рязко въздух, а тишината в стаята се разцепи от това нищо и никакво раздвижване. Мракът пречеше на очите й да вижда добре, но съдейки по внезапния задух и световъртежа спокойно можеше да каже, че няма прозорци, а поредния пристъп на клаустрофобия се задаваше с бясна скорост, досущ като обезумял тигър тичащ след плячката си.
Подът под краката на русокосата проскърца и тихият й писък на паника се разнесе наоколо. Скърцането не бе от нея, та тя дори не мърдаше.
- Ехо? - прозвуча гласа на първокурсничката - слаб и безпомощен, сякаш някой бе сграбчил гласните й струни.
Скърцането се повтори, после потрети и Сара можеше да се закълне, че нещо върви към нея. Тогава пред погледа на момичето се разкри образ на старица. Жена със сбръчкано от годините лице, но с някак топло кафяви очи, които в този момент страшно много й напомниха на нейната собствена баба. Разбира се, съзнаваше колко глупаво беше това, дори съзнаваше, че е възможно да халюцинира - каквото и да бе обаче, искаше час по-скоро да излезе. Просто да се махне.
- Не се бой. - прошепна й старицата, а гласът й бе досущ като този, който преди малко я бе повикал в коридора.
Беше ли възможно да е чула именно нея? Е, Сара беше сигурна в това, че в магически замък всичко е възможно, но ни най-малко не съзнаваше какво прави тук и каква е ролята на немощната възрастна жена.
- К... - започна момичето, но дори нямаше шанс да продължи. Старицата постави ръката си върху главата на детето и сякаш погледа на русокосата рязко се замъгли. Вече не бе само тъмнината, която й пречи да гледа, не беше и световъртежа появил се заради фобията й, бе сънят - сънят, който я приветстваше отворени обятия.
Млада жена, на около двадесет години, лежеше на неравния цимент с лице обърнато към небето. Погледът й бе празен - сините очи не издаваха нито капчица чувство, досущ приличаха на стъкълца, които празно блещукаха на фона на лунната светлина. Приближаващите към нея стъпки я накараха рязко да се изправи и да се свие до стената скривайки лицето си с ръце, сякаш за да го предпази. Но от какво?!
Едва тогава се забелязаха синините по тялото на младото момиче. Пресни големи синини, някои от тях изглеждащи страшно болезнено, но колкото и да е странно, не това бе най-важното, а липсата на всякакви дрехи по тялото на девойката. Нищо, само гола плът...гола, насинена, раздрана плът.
Стъпките най-накрая спряха, тогава вече бе ясен силуета на висок, як мъж, чието лице бе скрито в сянката. Тежкото му дишане се разнасяше в тишината, сякаш приплитайки нотите си с плача на момичето, който до преди малко звучеше само като хълцане.
- Спри. - нареди й мъжа. - Спри да ревеш. Лигла! - изкрещя й той, като само миг след това сграбчи кестенявите коси на момичето и я вдигна от земята държейки я за тях.
Писъкът разпори само за миг създалата се тишината. Болезнен, агонизиращ писък, който можеше само да смрази кръвта ти. Мъжът обаче се усмихна и хвана лицето на младото момиче като го обърна към себе си и разгледа обстойно.
- Не ти беше достатъчно, нали? - попита я високият мъж, чието лице вече придобиваше форми из под сянката на лунната сребриста светлина.
Очите му бяха изцъклени, воднисто сини, имаше голям нос широк в основата, където си личаха поне няколко счупвания, а при последното дори бе зараснал на криво. Всичко в него крещеше отвращение...
- Кучка. - прошепна съскащо синеокия и зашлеви момичето през лицето, а тялото й се строполи на земята.
В същия момент се чу нов крясък:
- Мамо! - така и не стана ясно от къде идваше...
Очите на Сара се отвориха рязко и в тях си проличаха едри сълзи, част от които вече се спукаха по бузите на русокосото момиче. Бе паднала на колене на земята, а ръцете й се бяха впили в пода сякаш за упора. Момичето дишаше учестено, но това вече далеч не беше свързано с пристъпа на клаустрофобия или обзелата я паника, че не знае къде се намира.
Чувстваше тялото си изтощено, всяка фибра в него крещеше болка - такава болка, каквато бе видяла в спомена, съня или каквото там беше. Имаше чувството, че освен страничен наблюдател тя самата бе онова момиче изпитващо болка, агония и неописуемо желание всичко просто да приключи независимо как. Просто да спре.
- Мамо, мамо... - шепнеше момичето непрестанно, едва сега шепотът й можеше да се открои от силния плач и тежкото дишане.
- Защо си представи точно това? - попита я старицата, а сините очи на Сара се вдигнаха към нея, все още помръкнали и пълни със сълзи.
- Не съм си го представила! - каза момичето едва без глас. - Не исках да го виждам, ти ме накара. - изкрещя детето, което сякаш само за няколко минути бе пораснало с години. - Аз...аз, виждах я и не можех да направя нищо. Той я нараняваше, нараняваше мама, а аз просто гледах. - поклати глава Сара и стисна очи, докато едрите сълзи прокапаха на пода.
- С какво е свързано? - продължи да пита възрастната дама сякаш не виждаше, че момичето бе изпаднало в шок. Не знаеше нито къде се намира, нито какво бе видяла, нито какво да каже.
- С майка ми...аз, аз, не знам. - проплака Саси. - Не знам. - добави клатейки глава. - Беше майка ми, беше млада и толкова красива. Сякаш беше неин спомен, а аз бях принудена да го гледам и да изпитвам нейния страх, нейната болка и нейното желание избавление. - бе точно така както го описваше, чувстваше с тялото си всяко чувство, което преминаваше през това на майка й, всяко желание и най-вече разкъсващата, агонизираща болка.
- Какви емоции изпита? - запита я отново старицата.
Сара все още клатеше безпомощно глава. Всичко това беше твърде много за дете, твърде много за едно момиче на нейната възраст. Защо някой й го причиняваше? Защо я караше да изпитва тази болка?
Сякаш се опитваше да я научи на урок, но какъв? Какъв бе смисъла и имаше ли изобщо извод от цялата тази ситуация?
- Агония. Чувство на разкъсваща агония и безпомощност. Исках да й помогна повече от всичко, исках да се намеся и да направя нещо, но не можех. Сякаш трябваше да бъда просто зрител, за да науча, че болата в живота е неизбежна и рано или късно те достига по един или друг начин. Беше като урок, че не мога да помогна на всеки независимо от това, че искам...Исках да помогна на нея. - Сара проплака отново, но вече не говореше на никого. Старицата бе изчезнала и тънка струйка светлина се процеждаше през открехнатата врата на стаята.
Детето се изправи припряно от пода и изтича навън...
Първи ден и да се набуташ в напълно непозната стая, това сякаш можеше да се случи само на русокосата, която теглена от едно внезапно чувство, глас или каквото беше там, се отдели от групата на първокурсниците и пое сама по непознат коридор. Не, че тук нещо й бе познато, но точно този коридор изглеждаше доста притеснително и дори някак зловещо.
- Ела. - прошепна отново същия глас и теглещото чувство я повлече сякаш беше кораб носен от бурното вълнение. Не искаше да отива и въпреки това го направи, а Гласът я отведе до врата.
Нямаше представа къде се намира. Вратата проскърца докато я отваряше, а щом Саси се озова вътре изведнъж просто се затръшна зад нея, сякаш за да й каже, че не е бивало да влиза тук, че е сама, че може би дори е в опасност.
Момичето пое рязко въздух, а тишината в стаята се разцепи от това нищо и никакво раздвижване. Мракът пречеше на очите й да вижда добре, но съдейки по внезапния задух и световъртежа спокойно можеше да каже, че няма прозорци, а поредния пристъп на клаустрофобия се задаваше с бясна скорост, досущ като обезумял тигър тичащ след плячката си.
Подът под краката на русокосата проскърца и тихият й писък на паника се разнесе наоколо. Скърцането не бе от нея, та тя дори не мърдаше.
- Ехо? - прозвуча гласа на първокурсничката - слаб и безпомощен, сякаш някой бе сграбчил гласните й струни.
Скърцането се повтори, после потрети и Сара можеше да се закълне, че нещо върви към нея. Тогава пред погледа на момичето се разкри образ на старица. Жена със сбръчкано от годините лице, но с някак топло кафяви очи, които в този момент страшно много й напомниха на нейната собствена баба. Разбира се, съзнаваше колко глупаво беше това, дори съзнаваше, че е възможно да халюцинира - каквото и да бе обаче, искаше час по-скоро да излезе. Просто да се махне.
- Не се бой. - прошепна й старицата, а гласът й бе досущ като този, който преди малко я бе повикал в коридора.
Беше ли възможно да е чула именно нея? Е, Сара беше сигурна в това, че в магически замък всичко е възможно, но ни най-малко не съзнаваше какво прави тук и каква е ролята на немощната възрастна жена.
- К... - започна момичето, но дори нямаше шанс да продължи. Старицата постави ръката си върху главата на детето и сякаш погледа на русокосата рязко се замъгли. Вече не бе само тъмнината, която й пречи да гледа, не беше и световъртежа появил се заради фобията й, бе сънят - сънят, който я приветстваше отворени обятия.
Млада жена, на около двадесет години, лежеше на неравния цимент с лице обърнато към небето. Погледът й бе празен - сините очи не издаваха нито капчица чувство, досущ приличаха на стъкълца, които празно блещукаха на фона на лунната светлина. Приближаващите към нея стъпки я накараха рязко да се изправи и да се свие до стената скривайки лицето си с ръце, сякаш за да го предпази. Но от какво?!
Едва тогава се забелязаха синините по тялото на младото момиче. Пресни големи синини, някои от тях изглеждащи страшно болезнено, но колкото и да е странно, не това бе най-важното, а липсата на всякакви дрехи по тялото на девойката. Нищо, само гола плът...гола, насинена, раздрана плът.
Стъпките най-накрая спряха, тогава вече бе ясен силуета на висок, як мъж, чието лице бе скрито в сянката. Тежкото му дишане се разнасяше в тишината, сякаш приплитайки нотите си с плача на момичето, който до преди малко звучеше само като хълцане.
- Спри. - нареди й мъжа. - Спри да ревеш. Лигла! - изкрещя й той, като само миг след това сграбчи кестенявите коси на момичето и я вдигна от земята държейки я за тях.
Писъкът разпори само за миг създалата се тишината. Болезнен, агонизиращ писък, който можеше само да смрази кръвта ти. Мъжът обаче се усмихна и хвана лицето на младото момиче като го обърна към себе си и разгледа обстойно.
- Не ти беше достатъчно, нали? - попита я високият мъж, чието лице вече придобиваше форми из под сянката на лунната сребриста светлина.
Очите му бяха изцъклени, воднисто сини, имаше голям нос широк в основата, където си личаха поне няколко счупвания, а при последното дори бе зараснал на криво. Всичко в него крещеше отвращение...
- Кучка. - прошепна съскащо синеокия и зашлеви момичето през лицето, а тялото й се строполи на земята.
В същия момент се чу нов крясък:
- Мамо! - така и не стана ясно от къде идваше...
Очите на Сара се отвориха рязко и в тях си проличаха едри сълзи, част от които вече се спукаха по бузите на русокосото момиче. Бе паднала на колене на земята, а ръцете й се бяха впили в пода сякаш за упора. Момичето дишаше учестено, но това вече далеч не беше свързано с пристъпа на клаустрофобия или обзелата я паника, че не знае къде се намира.
Чувстваше тялото си изтощено, всяка фибра в него крещеше болка - такава болка, каквато бе видяла в спомена, съня или каквото там беше. Имаше чувството, че освен страничен наблюдател тя самата бе онова момиче изпитващо болка, агония и неописуемо желание всичко просто да приключи независимо как. Просто да спре.
- Мамо, мамо... - шепнеше момичето непрестанно, едва сега шепотът й можеше да се открои от силния плач и тежкото дишане.
- Защо си представи точно това? - попита я старицата, а сините очи на Сара се вдигнаха към нея, все още помръкнали и пълни със сълзи.
- Не съм си го представила! - каза момичето едва без глас. - Не исках да го виждам, ти ме накара. - изкрещя детето, което сякаш само за няколко минути бе пораснало с години. - Аз...аз, виждах я и не можех да направя нищо. Той я нараняваше, нараняваше мама, а аз просто гледах. - поклати глава Сара и стисна очи, докато едрите сълзи прокапаха на пода.
- С какво е свързано? - продължи да пита възрастната дама сякаш не виждаше, че момичето бе изпаднало в шок. Не знаеше нито къде се намира, нито какво бе видяла, нито какво да каже.
- С майка ми...аз, аз, не знам. - проплака Саси. - Не знам. - добави клатейки глава. - Беше майка ми, беше млада и толкова красива. Сякаш беше неин спомен, а аз бях принудена да го гледам и да изпитвам нейния страх, нейната болка и нейното желание избавление. - бе точно така както го описваше, чувстваше с тялото си всяко чувство, което преминаваше през това на майка й, всяко желание и най-вече разкъсващата, агонизираща болка.
- Какви емоции изпита? - запита я отново старицата.
Сара все още клатеше безпомощно глава. Всичко това беше твърде много за дете, твърде много за едно момиче на нейната възраст. Защо някой й го причиняваше? Защо я караше да изпитва тази болка?
Сякаш се опитваше да я научи на урок, но какъв? Какъв бе смисъла и имаше ли изобщо извод от цялата тази ситуация?
- Агония. Чувство на разкъсваща агония и безпомощност. Исках да й помогна повече от всичко, исках да се намеся и да направя нещо, но не можех. Сякаш трябваше да бъда просто зрител, за да науча, че болата в живота е неизбежна и рано или късно те достига по един или друг начин. Беше като урок, че не мога да помогна на всеки независимо от това, че искам...Исках да помогна на нея. - Сара проплака отново, но вече не говореше на никого. Старицата бе изчезнала и тънка струйка светлина се процеждаше през открехнатата врата на стаята.
Детето се изправи припряно от пода и изтича навън...
Сара Евънс- Дом Грифиндор; 5 курс
- Име на героя : Сара Мари Евънс
Длъжност : Учничка от пети курс
Брой мнения : 2
Join date : 17.07.2011
Re: Разпределение
Аризона Робинс Пет Юли 22, 2011 3:05 pm
Първи ден и ето, желанието надделява отново над разума.
Първокурсничката не можа да се сдържи да спази правилата и реши още първия ден да се набие в очите на учителите. Отдели се от групата ученици, които точно в този момент се качваха по стълбите и въпреки предупреждението на момичето, с което туко- що се бяха запознали, да не го прави, тя го направи.
Влезе в тъмната стая.
Без прозорци, без осветление, само врата, която се затвори след нея със скърцане сякаш казвайки и' "Вече няма връщане назад". Но някаква неопределена сила я теглеше все по- навътре в стаята и въпреки страха, който изпитваше първокурсничката вървеше напред, без да поглежда назад като кукла на конци.
- Има ли някой?- каза момичето с треперещ глас, но не получи отговор, само ехото от собствения си глас.
Изведнъж спря в средата на стаята, започна да се оглежда, но в тъмнината не можа да различни нищо.
- Ехо! Има ли някой?- този път извика малко по- силно с вече пресъхнала уста..
По лицето и' се виждаше, че смелостта, с която влезе в стаята е отстъпила място на страха.
Чу се шум. Момичето се обърна, но не видя нищо. И отново- изкърцване. Момичето понечи да тръгне към врата, но нещо я спря.
- Не се бой.- чу се женски глас от дъното на стаята. После младото момиче успя да различни в тъмното силует, леко прегърбен, подпрян на бастун.
- Какво искаш?- попита момичето с изплашен, треперещ глас.
Старицата не отговори. Приближи се. Първокурсничката се обърна и тръгна към вратата, но вече беше късно.
Потапяше се в сладък сън, сякаш беше в друго измерение, беше толкова приятно, докато не започна да разпознава познати места и лица..
Улицата, така весела, изпълнена с живот, майките, децата, всичко беше толкова красиво, прекрасното утро, което предвещаваше само щастливи моменти, нито признак, че ще се случи трагедия..
Две малки момиченца, облечени в сините си рокли. Толкова малки, толкова сладки, толкова невинни.
Не допускаха никой в играта си. Личеше, че са сестри.
И ето ги там, играейки с новата си топка бяха толкова радостни.
Така наивни, че не знаеха какво ще се случи..
Топката изведнъж изхвърча на пътя. Двете момиченца се спогледаха, не знаеха какво да правят.
- Стой, ще повикам мама.- каза чернокосото момиче.
- Недей аз ще отида да я взема.- каза русокоската.
- Не, ще повикам мама.- настояваше чернокосото момиче.
- Вече съм голяма, Аризона!- да, разликата между двете момиченца беше само в цветът на косите и може би трите сантиментра разлика във височината, който трудно се забелязваха.- Отивам, ти стой тук!
- Мамоо!- извика момичето, наречено Аризона.
Красива жена, на около трийсет години се обърна в отговор на викането и се огледа като намери с поглед от къде идва то.
- Виан, мамо, Виан! - и малкото момиче посочи с пръст към пътя.
Жената тръгна изплашена.
През това време момичето, чието име беше Виан пресече и двете платна на улицата и тръгна обратно.
- Виан!- извика майката- Стой там ще те взема.
- Вече съм голяма, мамо!
Момиче сложи крак на пътя, после другия. Пресече едното платно. Изчака и тръгна отново.
През това време майката предопреди другото момиче да стои там и да не мърда. Тя тръгна към другото си дете...
И точно в този момент го видя, случи се, най- мъчителното нещо, което може да случи на една майка.
Камионът, каращ със всичката си скорост, премаза малкото и' детенце, остави го да лежи безжизнено на земята и дори не спря.
Майката се втурна към детето, лежащо на средата на улицата, окървавено, викайки името му.
А малката чернокоса принцеса, стоеше неподвижна гледайки плачещата си майка, прегърнала кървавата рокля на сестра и'.
И въпреки, че не разбираше какво точно става, момичето знаеше, че е нещо лошо.
- Не..- извика първокурсничката с всички сили.- Защо го направи? Не..- и започна да хлипа, прикрила лицето си с ръце.
- Защо си представи точно това?- попита старица, явно не много трогната от сълзите на младата първокурничка.
- Ти беше, ти го направи! Аз.. аз не исках.. - отвърна момичето, викайки в лицето на старицата.
- Кажи, кой беше това? Кой беше това,Аризона?- попита старицата без да отмества поглед от хлипащото момиче.
- Н-не.. не мога, аз.. т-това..- и отново започна да ридае, сълзите и се стичаха по бузите.
- Можеш, кажи ми!- подкани я старицата този път с някак по- нежен глас, на който Аризона се довери.
- Т-това, това беше сестра ми, сестра ми- Виан.. - каза момичето и сякаш се поуспокои.
- Какво изпита?- попита старицата със спокойствие, присъщо на човек видял много от живота.
- Гняв!- момичето се нахвърли на старицата. - Аз, аз не исках да го виждам, ти си виновна. - викаше момичето.- Аз искам да го забравя, да забравя всичко от този момент- ридаещата ми майка, над безжизненото тяло на сестра ми. Беше.. беше.. беше толкова бързо, за един миг сестричката ми, най- добрата ми приятелка, всичко си отиде. Беше.. беше мъчително..
Момичето се обърна и излезе от стаята все още плачейки.
Първокурсничката не можа да се сдържи да спази правилата и реши още първия ден да се набие в очите на учителите. Отдели се от групата ученици, които точно в този момент се качваха по стълбите и въпреки предупреждението на момичето, с което туко- що се бяха запознали, да не го прави, тя го направи.
Влезе в тъмната стая.
Без прозорци, без осветление, само врата, която се затвори след нея със скърцане сякаш казвайки и' "Вече няма връщане назад". Но някаква неопределена сила я теглеше все по- навътре в стаята и въпреки страха, който изпитваше първокурсничката вървеше напред, без да поглежда назад като кукла на конци.
- Има ли някой?- каза момичето с треперещ глас, но не получи отговор, само ехото от собствения си глас.
Изведнъж спря в средата на стаята, започна да се оглежда, но в тъмнината не можа да различни нищо.
- Ехо! Има ли някой?- този път извика малко по- силно с вече пресъхнала уста..
По лицето и' се виждаше, че смелостта, с която влезе в стаята е отстъпила място на страха.
Чу се шум. Момичето се обърна, но не видя нищо. И отново- изкърцване. Момичето понечи да тръгне към врата, но нещо я спря.
- Не се бой.- чу се женски глас от дъното на стаята. После младото момиче успя да различни в тъмното силует, леко прегърбен, подпрян на бастун.
- Какво искаш?- попита момичето с изплашен, треперещ глас.
Старицата не отговори. Приближи се. Първокурсничката се обърна и тръгна към вратата, но вече беше късно.
Потапяше се в сладък сън, сякаш беше в друго измерение, беше толкова приятно, докато не започна да разпознава познати места и лица..
Улицата, така весела, изпълнена с живот, майките, децата, всичко беше толкова красиво, прекрасното утро, което предвещаваше само щастливи моменти, нито признак, че ще се случи трагедия..
Две малки момиченца, облечени в сините си рокли. Толкова малки, толкова сладки, толкова невинни.
Не допускаха никой в играта си. Личеше, че са сестри.
И ето ги там, играейки с новата си топка бяха толкова радостни.
Така наивни, че не знаеха какво ще се случи..
Топката изведнъж изхвърча на пътя. Двете момиченца се спогледаха, не знаеха какво да правят.
- Стой, ще повикам мама.- каза чернокосото момиче.
- Недей аз ще отида да я взема.- каза русокоската.
- Не, ще повикам мама.- настояваше чернокосото момиче.
- Вече съм голяма, Аризона!- да, разликата между двете момиченца беше само в цветът на косите и може би трите сантиментра разлика във височината, който трудно се забелязваха.- Отивам, ти стой тук!
- Мамоо!- извика момичето, наречено Аризона.
Красива жена, на около трийсет години се обърна в отговор на викането и се огледа като намери с поглед от къде идва то.
- Виан, мамо, Виан! - и малкото момиче посочи с пръст към пътя.
Жената тръгна изплашена.
През това време момичето, чието име беше Виан пресече и двете платна на улицата и тръгна обратно.
- Виан!- извика майката- Стой там ще те взема.
- Вече съм голяма, мамо!
Момиче сложи крак на пътя, после другия. Пресече едното платно. Изчака и тръгна отново.
През това време майката предопреди другото момиче да стои там и да не мърда. Тя тръгна към другото си дете...
И точно в този момент го видя, случи се, най- мъчителното нещо, което може да случи на една майка.
Камионът, каращ със всичката си скорост, премаза малкото и' детенце, остави го да лежи безжизнено на земята и дори не спря.
Майката се втурна към детето, лежащо на средата на улицата, окървавено, викайки името му.
А малката чернокоса принцеса, стоеше неподвижна гледайки плачещата си майка, прегърнала кървавата рокля на сестра и'.
И въпреки, че не разбираше какво точно става, момичето знаеше, че е нещо лошо.
- Не..- извика първокурсничката с всички сили.- Защо го направи? Не..- и започна да хлипа, прикрила лицето си с ръце.
- Защо си представи точно това?- попита старица, явно не много трогната от сълзите на младата първокурничка.
- Ти беше, ти го направи! Аз.. аз не исках.. - отвърна момичето, викайки в лицето на старицата.
- Кажи, кой беше това? Кой беше това,Аризона?- попита старицата без да отмества поглед от хлипащото момиче.
- Н-не.. не мога, аз.. т-това..- и отново започна да ридае, сълзите и се стичаха по бузите.
- Можеш, кажи ми!- подкани я старицата този път с някак по- нежен глас, на който Аризона се довери.
- Т-това, това беше сестра ми, сестра ми- Виан.. - каза момичето и сякаш се поуспокои.
- Какво изпита?- попита старицата със спокойствие, присъщо на човек видял много от живота.
- Гняв!- момичето се нахвърли на старицата. - Аз, аз не исках да го виждам, ти си виновна. - викаше момичето.- Аз искам да го забравя, да забравя всичко от този момент- ридаещата ми майка, над безжизненото тяло на сестра ми. Беше.. беше.. беше толкова бързо, за един миг сестричката ми, най- добрата ми приятелка, всичко си отиде. Беше.. беше мъчително..
Момичето се обърна и излезе от стаята все още плачейки.
Аризона Робинс- Име на героя : Аризона Робинс
Длъжност : Ученик
Брой мнения : 3
Join date : 19.07.2011 -
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|